Размисли върху някои военни решения в ислямското право
За съжаление тероризмът е запазил своята актуалност и до ден днешен. Както се знае, социалните събития не са обвързани с една причина. Разбира се, че психологията на тероризма, причините за появата му – политически, икономически, социални и др., и препоръките за тяхното решение е тема на съответните специалисти. Липсата на ясна дефиниция на понятието тероризъм от правна гледна точка, е голям недостатък. Но все пак атаките, насочени към невинни хора се определят като терор.
Свързването на тероризма с исляма е съвсем друг проблем. В основата на този проблем стоят погрешните мнения и изводи. Погрешните мнения до някъде се пораждат от заповедната форма на глаголите “китал” (борба) и “катл” (убийство).
Основен приоритет за исляма е защитата на човешката душа, чест и имущество. Затова всички престъпления, които нарушават тези ценности, подлежат на наказание и в този и в отвъдния свят. В Свещения Коран ясно се изтъква, че убийството на един човек се равнява на убийството на всички хора, а спасяването на един човек е като спасяване на цялото човечество. С това се подчертава важността на човешкия живот (5:32). Освен това, положенията свързани с убийството на член от племе, с което има споразумение, са определени в Корана (4:92). Убийството на хора от племе, с което няма постигнато споразумение също спада към това положение. Според Ебу Ханифе, ако е налице убийство на немюсюлманин от страна на мюсюлманин, се прилага същата наказателна мярка. Утвърждаването на обществен ред и сигурност, опазването на богатството и живота на хората са сред основните цели на исляма, затова виновните за нарушаване на тези принципи се наказват с най-тежката мярка. Извършителите на такова престъпление ще бъдат наказани най-тежко, както на този така и в отвъдния свят (5:33). В ислямското право войните се разглеждат по особен начин. Въстанията също влизат в категорията на войната. В Корана се споменава и за война между две мюсюлмански групи, но в повечето случаи става въпрос за борба между мюсюлмани и немюсюлмани.
Войната от гледна точка на ислямското право
Още в първите периоди на исляма юрист-богословите започнали да дават определения за войната. В ислямската литература под названието “сийер” са събрани принципите на войната и мира в светлината на Корана и сунната (традицията) на Пророка на исляма. Тук подробно се разясняват правните и религиозни теми, свързани с началото и края на войната. Разказва се за постигнатите споразумения с неверниците, за организациите за сигурност, за търговията по време на война.
От гледна точка на ислямското право, методите и способите за водене на война се разглеждат подробно. Както е известно в методологията на ислямското право добрите неща се разделят на две – добри по същността си и неща, водещи към благополучен край. Според тази класификация войните се определят като актове, целящи благополучен край. Тъй като войните причиняват нещастие и убийства, те не са добри по своята същност. Но ако те са причина за опазване на религията, душата, имуществото и ценностите, придобиват положителни измерения.
Според правната доктрина на исляма, войната може да се разглежда от различни гледни точки, предвид международните отношения. Съгласно една от тези гледни точки в основата на международните отношения с немюсюлманите стои войната. Според Ебу Ханифе, неверието (куфр) е отношение между раба и Създателя и резултатът от него е оставен за Съдния ден. Основното в международните отношения е мирът. В Свещения Коран се повелява: “Вие си имате вашата религия и аз имам своята религия.” (109:6) и се обръща към хората на Писанието с думите: “Нашите дела са си за нас, а вашите - за вас.” (2:139; 28:55; 42:15)
Въпреки че в основата на ислямските закони, морални ценности и обществени проявления няма нито един отрицателен елемент, в Свещения Коран понякога се споменават клеветите, отправени към пратениците и се задава въпросът “Каква е вината на вярващите?” Когато се разказва за пророка Муса, се споменава за недоволството на един човек, който сметнал за необходимо да прикрие вярата си за известно време: “Нима ще убиете човек, защото казва: “Моят Господ е Аллах.” (40:28) Ебу Бекр, използва същото знамение в защита на Пратеника на Аллах срещу неверниците. От тази гледна точка се споменават и знаменията: “Онези, които бяха прокудени от техните домове без право, само защото казват: “Аллах е нашият Господ!” (22:40) и “Прогонват Пратеника и вас, защото вярвате в Аллах, вашия Господ.” (60:1)
Действията на противника се разкриват с различни изрази в знаменията, свързани с войната. Споменава се, че ако силите им стигнат те биха се сражавали с мюсюлманите, докато ги отвърнат от религията им (2:217). Повелява се, че “воюват с вас в религията” (60:8). С един привличащ вниманието стил се повелява: “На онези, срещу които е обявена война, им се позволи [да воюват], защото бяха угнетени.” (22:39) и се дава разрешение за война. Споменава се още, че войната я започват те (9:13), че не държат на обещанията си, че нарушават споразуменията (9:8-10), че изменят (8:58). Според Серахси, в знаменията, свързани с войната, се посочват преките и косвените причини за воденето й.[60]
В Свещения Коран се споменава за противници, които “настъпиха и отгоре, и отдолу срещу вас” (33:10). И Пратеника на Аллах повелява: “Всички араби ви взеха на прицел.”
Пророка на исляма и дипломатическото разрешаване на проблемите
Още след като дошъл в Медина Пророка Мухаммед, Аллах да го благослови и с мир да го дари, подписал споразумение с еврейските племена. Историческите извори сочат, че Пророка е подписал множество политически и религиозни споразумения. Мухаммед Хамидуллах подчертава, че още през първата година от преселението Пророка подписал споразумение с племето Джухейне, а през втората година и с племената Бену Демре, Бену Мудлидж, Бену Зур’а, Бену Раб’а и с още много други племена.
Преди подписването на споразумението при Худейбие, Пратеника на Аллах повелил: “Колко жалко за племето Курайш, войните ги погубиха. Какво им коства да не се намесват между мен и останалите араби? Те искат да ме победят, но, ако с помощта на Всевишния победим ние, всички те ще се преклонят пред исляма. Дори и да са силни, докога ще водят войни?”[61]
Въпреки, че по време на подписване на споразумението при Худейбие, Ебу Джендел бил измъчван пред очите на всички заради своята вяра, и въпреки че сподвижниците били негативно настроени и не искали споразумението да се подпише, Пратеника на Аллах го подписал. След това споразумение била низпослана сура Наср (Победата). Сподвижниците предават, че в резултат на това примирие, много хора опознали религията и приели исляма. Дори се твърди, че числеността им надхвърлила броя на предишните мюсюлмани.
Понякога Пророка бил принуден и да воюва. Причините за тези войни се разглеждат в книгите по история на исляма. Според историческите сведения причините за войните не били на верска основа.
Както е известно в международните отношения, има два начина за разрешаване на проблемите. Първият е пътя на дипломацията, а вторият – чрез използване на сила. Използването на сила е последното решение, след като се изчерпат всички дипломатически възможности. В подобни ситуации Пророка винаги избирал дипломатическите решения.
В първите години мюсюлманите в Мека били подлагани на системни мъчения от страна на езичниците от Курайш. Някои мюсюлмани се преселили в Етиопия, а езичниците се опитали да осуетят това преселение. В крайна сметка много мюсюлмани, включително и Пророка, били принудени да се преселят в Медина. По тази причина, след преселението отношенията с езичниците на Мека се усложнили, заради техните постъпки. За разрешаването на този проблем, Пророка изпратил различни групи с разузнавателна и защитна цел.
Пророка на исляма решил да спре кервана предвождан от Ебу Суфян, който пътувал от Сирия за Мека, защото това била заграбената от мюсюлманите стока. Ебу Суфян разбрал за това и минал по друг път. Но курайшите се подготвили за битка и тръгнали. По пътя от Мека за Сирия двете групи се срещнали изненадващо. Свещеният Коран ясно подчертава, че целта на мюсюлманите бил керванът (8:7). Съветването на Пророка с лидерите на мединските племена преди тази битка, потвърждава това намерение. В крайна сметка Пророка Мухаммед, Аллах да го благослови и с мир да го дари, изпраща и хазрети Юмер с предложение за мир, но и то не се приема.
В международните отношения нападението над една страна, подписала договор с други съюзнически държави, се смята за посегателство срещу всички. Както е известно, съгласно споразумението от Худейбие, останалите племена трябвало сами да решат към коя група да се включат. Племето Бену Бекр се присъединило към курайшите, а племето Хузаа – към мюсюлманите. Но по-късно с подкрепата на курайшите няколко души от Бену Бекр нападнали племето Хузаа и убили няколко мюсюлмани. Пророка бил осведомен за това и проучил случая. След като се установило, че курайшите подкрепили този акт, Пратеника на Аллах изпратил един сподвижник на име Дамра да им предложи няколко алтернативи. Предложението било да бъде изплатено обезщетение за убитите, или да бъде анулирано споразумението с племето, или пък ще бъде считано, че са нарушили примирието. Курайшите не приели нито едно от тези предложения. Изпратеният вестоносец се върнал в Медина. След него курайшите изпратили Ебу Суфян да поднови договора, но отново не било постигнато споразумение.
Военни правила
В речниците се посочва, че думата “китал”, идва от корена “катл”. Следователно войната предполага да се знаят правилата за воюване с противника. В Свещения Коран въпросът за убиването на противника по време на битка, съгласно военните правила, се разглежда както от гледна точка на противника, така и от позицията на мюсюлманите (9:111). От гледна точка на мюсюлманите, убиването на човек не е одобрявано деяние. Затова по време на война има правила, които трябва да се спазват. Те могат да бъдат обобщени по следния начин:
Първото условие за водене на война, според ислямското право е, че трябва да има военно положение. В знаменията, свързани с войната, отношението се изразява по два начина. Знамения, в които се използва изразът: “А ако се сражават с вас, убийте ги.” (2:191), което означава, че убийството е пряко свързано с войната. В другият вариант се повелява: “А изтекат ли месеците на възбрана, убивайте съдружаващите, където ги сварите.” (9:5) Освен това понятието “месеци на възбрана”, не се отнася за Безпросветната епоха (2:194), а за четирите месеца, споменати в първото знамение.
От важно значение за нашата тема е и сура Тевбе (Покаянието). В тази сура се споменава за края на срока на споразуменията с някои племена и се заповядва споразумението да бъде спазвано за тези племена, които продължат да го спазват. Интересен е фактът, че и двете групи се определят като съдружаващи (9:1; 9:4). Освен това, ако някой от съдружаващите поиска защита, то той трябва да бъде защитен (9:6).
Вторият принцип в ислямското право, касаещ военните действия, е че противникът трябва да бъде воюващ. Тези, които не воюват, се считат за невинни. За невинни се считат монасите, цивилните хора, децата, хората, които готвят храна на войниците, хора, които лекуват ранените и др. Тяхното убийство е забранено, дори по време на война. Когато Пророка Мухаммед видял убита жена, се намръщил и казал: “Тази жена не е от воюващите.”[62]
Третото правило според ислямското право се отнася за противник, който нанася поражение. Според това правило, дори воюващ, който не вреди с действията си, не може да се убива. Както е известно такива хора се вземат за пленници. Свещеният Коран повелява пленниците да бъдат освобождавани безвъзмездно или срещу отплата (47:4). И Пратеника на Аллах винаги се отнасял добре с пленниците, като в повечето случаи ги освобождавал безвъзмездно и заповядвал да не бъдат държани гладни. В Свещения Коран се разказва за вярващи, които, въпреки че имат нужда от храна, хранят пленниците, независимо от тяхната вяра, без да очакват нито отплата, нито благодарност, а само за да спечелят благоволението на Всевишния.
Пратеника на Аллах дори и във война не е проклинал враговете си. Той се молел за онези, които се опитвали да убият него и мюсюлманите с думите: “О, Всевишни! И те са Твои раби, ние също...”[63] В Корана, когато се разказва за войската на пророка Сулейман (Соломон), се споменава за мравката-майка, която заповядала на останалите мравки да се приберат в мравуняците, за да не бъдат стъпкани по погрешка от войската (27:18). Разбира се, че е възможно всички живи същества да са в една категория. Не само към животните, а дори и към растенията трябва да се отнасяме с тази чувствителност. Още в първите препоръки на Пророка ясно се подчертава забраната за нанасяне на вреда на плодородните дървета и растенията.
Пратеника на Аллах забранил отрязването на органи от телата на мъртъвците, както и отрязването на уши, носове или избождането на очи.[64] Пророка уважавал всеки човек и заповядал да не се злослови по адрес на убитите противници и да не се нараняват техните близки.[65]
Според Мухаммед Хамидуллах, жертвите по време на войните, водени през периода на Пратеника на Аллах, били около сто и петдесет мъченика, а от противниковата страна – двеста и петдесет. Основният фактор, благодарение на който в период от десет години ислямът проникнал в сърцата на хората, разпростирайки се върху големи географски ширини, трябва да се търси в идейните основи на религията, в житейската философия, която предлага, във висшия разум на Пророка Мухаммед, в това, че той е Пророка на милосърдието и в атмосферата на доверието, която е изградил.
Заключение
Основното в исляма е мирът. Религиозните различия никога не може да са причина за война. За да има война трябва да има повод, но дори по време на война има правила и принципи за ликвидиране на противника. Тези правила са поставени от Всевишния Аллах и Пророка и били спазвани стриктно от халифите, и по-късно били записани в книгите по ислямско право. От правна гледна точка, за да се разреши убийството на един човек, независимо каква е религията му, трябва да се гледа дали по време на битка той вреди на останалите. Животът на този, който не отговаря на тези условия не трябва да бъде застрашаван. Следователно дори и по време на война самоубийствените атентати, насочени към цивилни хора не са позволени. Разбира се, че позволената цел не може да се осъществява с непозволени средства.
[60] Serahsi, Mebsut, 10/110.
[61] Ebu Yusuf, 28.
[62] Serahsi, 1:32.
[63] Serahsi, 1:56.
[64] Buhari, 36.
[65] Tirmizi, 51.
- Създадено на .