Връзката между благоволението на Аллах и толерантността
Полагането на усилия за служене на вярата и Корана трябва да бъде единствено за спечелване благоволението на Аллах. Защото най-важната степен в служенето на Всевишния е спечелването на благоволението Му. Затова човек през целия си живот трябва да преследва тази цел и да се стреми да го спечели. Тази степен е окачествявана от суфитите като успокоена душа, т.е. степента, при която душата постига пълно успокоение и удовлетворение. В Свещения Коран това състояние се описва в следното знамение: „О, душа успокоена, завърни се при твоя Господ доволстваща, заслужила благосклонност!” (Коран, 89: 27-28). За сподвижниците, които постигнали това успокоение, Пратеника на Аллах рекъл: „Аллах е доволен от тях и те са доволни от Него.” (Коран, 9: 100). Затова изтъкнатите представители на суфизма и големите учени обръщали голямо внимание на тази тема. Един от тези учени е имам Раббани, който на много места в своя труд Мектубат (Писма) споменава за степените мухиббийет (обичащи) и махбубийет (обичани) и подчертава, че степента на благоволението е по-висша от изброените две.
Любовта и благоволението
Мухиббийет е степента, при която човек обича Аллах, а махбубийет е степента, при която Аллах обича човека. Има различни тълкувания относно това, коя от двете степени е началната, и коя – крайната. Например достопочтената Рабия Адвийе била на мнение, че на първо място стои любовта на Аллах към раба. Според нея благодарение на любовта на Всевишния Аллах към човека той също започва да Го обича. Така човек най-напред достига степента махбуб (обичан) и едва после степента мухиб (обичащ).
Според онези, които взимат за основа богослуженето и отдават значение на човешката воля, и особено за матуридитите, които са от сунитска общност, на първо място стои мухиббийет, тоест любовта на човека към Аллах, а на второ място е любовта на Аллах към човека. На Запад има мислители, които напълно приемат тази идея, а има и такива, които изтъкват обратното. Независимо кое ще се постави на първо място, за човека е по-важно да спечели благоволението и любовта на Всевишния. Достопочтеният Бедиуззаман казва, че един миг съзерцаване Лика на Всевишния се равнява на хиляди години живот в Рая. Да, наблюдаването на Лика на Всевишния е най-голямата награда, отредена на вярващите в Рая. Те наблюдават Всевишния в райските градини по начин, който ние не можем да разберем на земята и във всяко съзерцание изпитват различно удовлетворение. Приема се, че един час, прекаран в Рая, се равнява на хиляди години щастлив живот на земята. Що се отнася до въпроса за благоволението, то е най-висшата степен. В Свещения Коран значимостта на този факт се изтъква в следното знамение: „Благоволението на Аллах е още по-голямо.” (Коран, 9: 27). Следователно всяко нещо, всяка постъпка трябва да е съобразена с благоволението на Всевишния, действията трябва да се планират в съответствие с това благоволение и така да се изпълняват.
Що се отнася до спечелването на благоволение, в много от изказванията си нашият Пророк е описал пътя, водещ към него. Пророка на исляма изтъква, че всяко деяние трябва да се върши, за да бъде доволен Всевишния, всичко постигнато, всеки успех, всяка сполука трябва да се отдава на Него и човек не трябва да се намесва в крайния резултат. Подходът на суфитите към темата е малко по-различен. Например Джунейд-и Багдади казва: „Онзи, който извършва богослужения, страхувайки се от Ада, аз наричам абдун-нар (раб на огъня); онзи, който отслужва молитви от желание да спечели Рая, аз наричам абду л-дженнет (раб на Рая); а онзи, който изпитва наслада от служене на Аллах, наричам абду л-леззет (раб на насладата).” Със своите разяснения тази свята личност подчертава, че богослуженията трябва да се извършват единствено защото Аллах така е повелил. От тази гледна точка служещите на Корана не трябва да съхраняват в сърцата си друга цел освен благоволението на Всевишния. От друга страна, ако след постигнатите успехи Всевишния ни дари с благодат, тя трябва да се приеме като скъпа награда и да се изкаже благодарност.
От друга гледна точка, степента на благоволението означава човек да не се поддава на душата си. Той може да разяснява дадени въпроси на някого и да възнамерява да бъде полезен и, разбира се, да постигне успехи... Но е възможно понякога Всевишния да не остане доволен, било поради високопарните речи и помпозните думи, било поради други незабелязани причини. Ако даден човек е доблестен и със смело сърце, трябва да е способен да изрече: „Всевишни, ако благоволението Ти се крие в моето мълчание и във въздържане от словоохотливост пред хората в този момент, аз предпочитам Теб и Твоето желание.” Подобно разбиране винаги трябва да съпътства служещите на Всевишния в живота и никога високите оценки или подценяването от страна на другите не бива да се взима за критерий. Според нормите, определени от достопочтения Бедиуззаман, симпатията на народа е сянката на благоволението на Всевишния и е резултат от него и може да се приеме с добронамереност. Един от поетите от Безпросветната епоха определя задоволството на народа като недостижима мечта. Въпреки че преди четиринайсет века към Пратеника на Аллах били отправяни груби обиди, които е неприлично да цитираме, той не е изостанал по пътя на благоволението и не се е стремял да спечели единствено симпатията на народа. Великият идеен архитект на епохата ни [Бедиуззаман] по същия начин бил изселван и заточаван от село на село и от град на град и въпреки че бил принуден да живее с малко хора, нито веднъж не проявил интерес към предложенията за облаги от държавните мъже. Да, задоволството на народа, на което човек се надява, е недостижим връх и никога делата не трябва да се градят върху тази основа. Когато човек се отдава на служба на вярата и Корана, единствената му цел трябва да е възвеличаване Словото на Аллах и не трябва да има друго намерение освен спечелване на благоволението Му. Трябва да се действа съгласно свещените принципи на Корана и на всяка врата да се почука с любов, трябва да се търсят пътища, чрез които нещата да се разясняват на останалите, без да се предизвиква отвращение и страх. За тази цел на всяка цена трябва вратите на диалога да се държат отворени. Имах познат лекар. Веднъж той ми каза, че десетки жени, които все още не се покривали съгласно ислямските обичаи, споделили пред него, че искат да се лекуват понеже изпитвали трудности при ставането за сутрешна молитва поради дископатия. Познавах такива хора, които проливаха искрени сълзи, когато в домовете им се четеше мевлид и сякаш ни караха да се замисляме. Възможно е някои да са отчуждили тези хора от вярата, карайки ги да намразят религията. Затова подобни лица може да гледат на религията от друга гледна точка. Ако тези хора вярват в Аллах, в Корана и в Пророка, които стоят в основата на религията, те в никакъв случай не трябва да се изолират. Ако допускат определени грешки, те могат да се отстранят по подходящ начин.
Религиозна чувствителност
В религията принципите, на които се набляга стриктно, поначало са свързани с основните положения. По въпросите относно детайлите съществува голяма гъвкавост. Например въпросът за забулването на жените е частен и никога не трябва да се смесва с вярата в Аллах. Ако определени хора не успяват да изпълнят част от религиозните повели, независимо по какви причини, дали са логични или не, но ходят на джамия поне няколко пъти в годината, тогава вместо да се накърняват чувствата им, трябва да се търсят начини да им се разяснят нещата. Подобно поведение трябва да е насочено към спечелване благоволението на Всевишния и в името на Всевишния. Тогава, както се изтъква и в пророческия хадис, животът сред хората и преглъщането на неприятностите, причинени от тях, ще е по-благополучно, отколкото усамотяването и воденето на отшелническо съществуване.[1]
Тук искам да разкажа случка, която преживях. Във време, когато комунизмът беше в своя апогей, много често се срещах с хора, възприели тази идеология. Слушал съм неуместните им атеистични речи и съм изтърпявал неблагоприличното им поведение часове наред с намерението да им разкажа определени неща. Веднъж един от тези хора хвърли крак върху крак и рече: „Какво представлява това нещо, наречено Бог, кой е този човек, когото наричате пророк, що е това съдба?” Дори зададен по този начин, въпросът показва каква обида се съдържа в смисъла му. Слушайки подобни думи, много често съм повтарял наум: „Всевишни, тези думи разбиват сърцето ми, но ги слушам заради благоволението Ти”. Това е чувство, което вярващият постоянно трябва да храни в душата си.
Достопочтеният Бедиуззаман е казал: „Нека съдебната комисия, която ме осъди, да спаси вярата си с посланията, написани от мен, аз им прощавам.” Ако посланията се отправят с това разбиране и ако към всеки човек се покаже близост, мисля, че в подобен подход, който ще донесе повече, отколкото ще отнеме, няма опасение. Пътят към разясняването на определени положения на хората, минава през мирното съжителство с тях. Досега някои се опитваха да ни представят в различна светлина и ни очерняха, определяйки ни като привърженици на теократичната власт. Разбира се, никой не излезе и не каза: „В Турция няма такива хора, за каквито говорите”. Ала можеха да го кажат. Защото теокрацията е система и начин на държавно управление, наложен в резултат на усилията на църквата. Ала в нашите среди нямаше нито църква, нито църковни отци. Нито имаше съсловие на духовенството, нито господство над хората чрез закони, изработени от подобно духовенство. Ние като народ открай време тълкуваме исляма в пълно съответствие с духа му и сме го разпространили до средата на европейския континент в този гъвкав вид. Градили сме благоустройство на три континента в продължение на няколко века, без да нараняваме никого. Всичко това е било възможно благодарение на ислямската атмосфера на толерантност и търпимост.
[1] Tirmizi, Kıyamet, 56; İbn-i Mace, Fiten, 23.
- Създадено на .