Идеалният вярващ, идеалният мюсюлманин
В едно от афористичните изказвания на Пророка Мухаммед, цитирано от Бухари, се казва: „Истински мюсюлманин е онзи, който не вреди, не злослови и вдъхва сигурност на другите вярващи. Истински преселник (мухаджир) е онзи, който стои далеч от всичко, което Всевишния е забранил, и се отказва от това.”[1]
Сега да анализираме накратко този хадис. На арабски понятието мюсюлманин (ал-муслим) е с определителен член. Освен това думата ал-муминун (вярващи) също е определена. Смисълът, който се подразбира от определителния член, е, че идеалният вярващ и идеалният мюсюлманин е човек, който се е потопил в атмосферата на покорството, спокойствието и доверието, претопил се е в нея и не посяга на никого нито с ръка, нито с език. В хадиса не се визира човек, който само изглежда като мюсюлманин, който твърди, че е такъв или в паспорта му е записано, че изповядва исляма. Описва се истинският и идеалният мюсюлманин, който е заел своето място в съзнанието на хората. Това разбираме от определителния член. Тоест тук е валидно правилото, че „ако пред дадено понятие стои определителен член, това показва, че смисълът му изразява съвършенство и превъзходство”. Тогава можем да кажем, че когато става дума за вярващ човек, в съзнанието изниква представата за най-съвършения мюсюлманин и описаният в хадиса образ на вярващия е именно този.
Обикновено е невъзможно човек да схване езиковите нюанси. Защото това може да стане единствено чрез изучаване на граматичните правила в училище, университет или при някой учен. Но Пратеника на Аллах не е изучавал тези правила. Следователно думите му не са плод единствено на собственото му съзнание. Той е изричал това, което му внушавал Предвечния Учител. Затова в думите на Пратеника на Аллах е вложен най-дълбокият смисъл, който може да се изрази с думи, но в тях не може да бъде открита нито една езикова грешка.
Нека отново да се върнем на хадиса. Истинският мюсюлманин е човек на доверието и сигурността. До такава степен, че всички мюсюлмани могат да му се доверят, без да изпитват притеснение и безпокойство, защото ще знаят, че той никому не вреди. Ако се наложи да поверят семействата си в нечии ръце, без колебание ще ги поверят на него. Защото нито с език, нито с ръка той не ще посегне на никого. След като някой е бил в общност заедно с такъв човек, той ще бъде сигурен, че има здрав гръб, след като се отдели от нея. Понеже ще знае, че човекът, който стои зад него, нито ще го оклевети, нито ще слуша клеветите на останалите. Такъв човек защитава чуждото достойнство и чест така, както защитава собственото си достойнство. Той ще се лиши от храна, вода и уют само и само за да живеят добре другите, както и ще се откаже от блаженството си заради останалите. Целият този смисъл е вложен в определителния член ал.
Покорството на мюсюлманина
Тези две понятия съвпадат. Думата мюсюлманин и глаголът покорявам се на арабски идват от корена слм и съществува известно съответствие помежду им. Но и двете понятия имат различен смисъл. Това сходство и различие ни напомня, че мюсюлманинът е човек, който през целия си живот следва линията на покорството, спокойствието и исляма. Той е обладан от Божествения магнетизъм и всичките му действия са повлияни от силата на този притегателен център.
Той поздравява хората, без значение дали ги познава или не. Така в сърцата се настанява обич към него.[2]
Той приключва намаза със селям, с думите “Мир вам!”. Хората, джиновете, ангелите и всички разумни същества приемат неговия селям. Той поздравява и съществата, които не вижда. Никой друг освен вярващите не е разпространил толкова широко поздрава.
За да се встъпи в исляма, трябва да бъдат приети условията, поставени от религията, които са: намаз, говеене, зекят, хадж и изричане на засвидетелстващите думи. Така човек се подчинява на повелята на Аллах, която гласи: “О, вярващи, встъпете всички в покорството.” (Коран, 2: 208) и поема курс към океана на покорството и спокойствието. Поведението и постъпките на онзи, който се потопи в този океан, винаги ще бъдат съобразени с покорството пред Всевишния и с принципите на исляма. И никой не може да види отклонение в поведението и постъпките на човек, който се е издигнал до това положение.
Защо езикът и ръцете?
Както във всяко изказване на нашия Пророк, така и в гореспоменатия хадис, всяка дума е внимателно подбрана. И тук се говори за езика и ръцете. Споменаването само на тези два органа, разбира се, има своето значение. Човек може да навреди по два начина на другите. Това е възможно или като се застане лице в лице с някого, или като се говори зад гърба му. Вредата чрез пряко стълкновение може да се нанесе с ръце, а косвената вреда е възможна, когато се говори зад гърба на някого. Човек или лично нанася вреда на някого, погазвайки правата му, или говори зад гърба му, като го унижава и накърнява достойнството му, което също е потъпкване на правата на личността. И двата начина на поведение са аморални и един мюсюлманин никога не би извършил подобни деяния. Защото той се отнася с човечност както към хората, които стоят срещу него, така и към тези, които се намират далеч от него.
Освен това Пратеника на Аллах споменава езика преди ръцете. Защото съществува вероятност при евентуално посягане с ръка на някого той също да реагира. Но клеветничеството и набеждаването в повечето случаи остават без ответна реакция. Следователно подобна постъпка може да доведе до конфронтация както между отделни личности и между различните слоеве на обществото, така и между отделните народи. Компенсацията на моралните загуби е по-трудна, отколкото възстановяването на пряко нанесените материални щети. Затова нашият Пророк извежда на преден план езика. От друга страна, в хадиса се загатва и за това, колко е стойностен и ценен един мюсюлманин при Аллах. Мюсюлманинът е на такава почит при Всевишния, че се налага другите мюсюлмани да контролират езика и поведението си спрямо него.
Важна част от етичните принципи на исляма, който е низпослан, за да донесе спокойствие и сигурност на земята, са мюсюлманинът да се въздържа от онова, което му нанася морални и материални щети, а друга важна особеност е, че дори и в незначителна степен не трябва да се погазват правата на другите. Освен че не потъпква правата на другите, мюсюлманинът трябва да олицетворява сигурността и доверието във всички сфери на живота. Да, той е мюсюлманин дотолкова, доколкото съхранява в сърцето си сигурността като чувство и доколкото сърцето му бие с ритмите на сигурността. Където и да се намира, истинският мюсюлманин излъчва единствено импулси на сигурност. Когато се отбива при мюсюлманите, той ги поздравява и им вдъхва сигурност. А когато се разделя с тях, им пожелава спокойствие и така си тръгва. Той украсява отново със селям молитвите, които чете по време на намаза, и когато се разделя със своя Създател, пак поздравява вярващите със селям. Извън всякакво съмнение е, че човек, който през цялото си съществуване следва линията на мира и спокойствието, ще тръгне по път, който е в противоречие със сигурността, доверието, здравето, с духовното и материалното благоденствие и със сигурността на земята и в отвъдното.
След този бегъл поглед върху хадиса ще се спрем и на други важни моменти, застъпени в него:
а) истинският мюсюлманин олицетворява сигурността и опазва мира по цялата земя;
б) мюсюлманинът навсякъде олицетворява това възвишено чувство, което съхранява в дълбините на душата си;
в) той е човек, който поражда в съзнанието на хората не асоциации за насилие и тормоз, а за сигурност и спокойствие;
г) за него не съществува разлика между насилието, тормоза, кощунството, издевателството и гаврата, причинени с ръце, и клеветата и набеждаването, изречени с език, даже в някои случаи второто се смята за по-голямо престъпление от първото;
д) дори и да извърши някой от тези грехове, мюсюлманинът си остава мюсюлманин и не се отлъчва от вярата, сиреч не застава между безбожието и вярата;
е) както в останалите случаи, така и по отношение на вярата и исляма, човек трябва да полага максимални усилия, за да стане съвършен, т.е. не да бъде обикновен вярващ, а да се стреми към съвършенство във вярата и всички тези положения са пояснени с чудно красноречие в няколко изречения.
[1] Buhari, İman, 4.
[2] Buhari, İman, 20; Müslim, İman, 63.
- Създадено на .