Поучителност

Когато разпространяват своята религия, пророците в никакъв случай не водят философски спорове. Те дават поучителни и мъдри съвети. В Свещения Коран на Пророка ни се казва: “Призовавай към пътя на твоя Господ с мъдрост и хубаво поучение, и спори с тях по най-хубавия начин!” (16: 125).

Сиреч, със смекчен тон и убедителен стил им разкривай познанията си за битието и тайнството на сътворението. Сиреч, опитай се да просветлиш душите и разума им, без да накърняваш чувствата им.

Пророците в никакъв случай не са гледали благосклонно на демагогията, диалектиката и философските похвати. Защото нито вчера, нито днес, ако изключим няколкото наивници, податливи на демагогията, на никого нищо не може да се внуши чрез нейните методи. Бог не е искал да ги занимава с нестойностни неща. Тяхната мисия се изразява в това, с мъдрост и назидателност да оповестяват различните положения, залегнали в основата на религията.

Човек не се състои единствено от разум и памет, освен тях той притежава сърце, душа, латентно съзнание, скрити и неизвестни страни, и всички техни потребности трябва да бъдат задоволени, понеже това се налага. Пророците вземат под внимание всички тези човешки състояния и оповестявайки посланията си, се стремят да отговорят на комплексните нужди на хората. А резултатът от това проповядване, което не подминава нито едно от човешките състояния, е че не се оставя място за съмнение у събеседника и той стига до идеята за еднобожието във вярата, което всъщност е смисълът на човешкото съществуване.

Онези, които са черпели знания непосредствено от пророците, се отличават със своето висше познание. Освен очите им, с които гледат този свят, се отварят и сърцата им, и те започват да виждат онова, което останалите не съзират и което за другите остава неизвестно. Дори и целият свят да се изпълни със съмнения и неувереност, те подминават всичко това с иронична усмивка. Защото никакво съмнение не е в състояние да разклати познанието, което са придобили.

Всевишния умножава и облагородява познанието им и ги научава на онова, което не знаят.^[1] Вдъхновението, което получават от небесата, превръща сърцата им в небесна синева. И понеже те буквално прилагат в своя живот цялото си познание, откриват красивото слово, което ги извисява към небесата: “...Към Него се възнася хубавото слово и праведното дело го въздига...” (35: 10).

Дори сред тях съществуват такива като блажения Али, който казва: “Дори и да се вдигне завесата на неведомото, познанието ми няма да се обогати.” По този начин те открехват вратата на тайнството. Това ще рече следното: “Дори и да се вдигне завесата на неведомото, и аз видя, каквото е необходимо, не допускам, че познанието ми ще се увеличи повече, защото с познанието си аз достигнах върха на вярата в неведомото.”^[2]

Човек като блажения Али изрича тези думи от положението си на духовно извисен. С Божието благоволение Пророка ни е обявил Али за баща на всички святи хора, които ще дойдат след него до завършека на света. Той го е взел в своя дом на щастието, венчал го е за най-красивата, най-изящната, най-елегантната, най-снажната сред жените, която изпреварва по красота и хуриите (райски деви), това цвете в градината на Пророка, нашата майка достойната Фатима, и от този блажен брак са се родили двамата им красиви сина ал-Хасан и ал-Хусейн. Освен това всички святи хора и колосите сред тях водят своето начало все от същия извор.

Да, подобно на блажения Али, с когото продължава златното поколение,^[3] почти всяка личност, произхождаща от него, е олицеторявала в най-висша степен това разбиране.^[4]

Да, подобно съзнание се развива у достигналите до тайнството на благодатта вследствие на вярата и исляма, и още приживе те биват благовестени със следното знамение: “…Снехме от теб покривалото и твоят поглед Днес е проницателен.” (50: 22). След като това състояние, което западният човек нарича интуиция, бъде усетено в най-съкровените помисли, външният свят спира да оказва влияние и вътрешната проницателност обгръща човешкото его. Това отвежда индивида към щастието, защото Господарят на познанието е заел своето място в сърцето му. Има ли смисъл да Го търсим извън себе си?

Пророка, който е внушил на своите ученици това възвишено чувство и разум, е избрал поучителността в най-широкия й смисъл като основен метод и е изградил своята просветителска мисия върху тази концепция.

Всъщност това, което искаме да обясним в този раздел, е обяснено по необикновен и лаконичен начин в следното знамение: “Изпратихме ви пратеник измежду вас, да ви чете Нашите знамения и да ви пречиства, и да ви учи на онова, което не сте знаели.” (2:151).

Понеже по различни поводи сме споменавали и сме давали примери за чувствителността и методите на Пророка в това отношение, смятаме, че повече подробности на тази тема биха били излишни. И все пак, ако трябва да обобщим с няколко изречения, бихме казали следното: със своя мъдър стил на изразяване и преценявайки нивото и състоянието на своите събеседници, той им говорел така, че да убеди разума, сърцата и съвестта им, и толкова, колкото било необходимо. В повечето случаи онези, които го слушали, се убеждавали в истинността на думите му и приемали вярата му. Но има и такива като Уалид ибн Мугира и Утба ибн Рабиа, които въпреки че са потвърдили истинността на думите на Пророка, са останали подвластни на своята горделивост и високомерие, и не са повярвали, а други са отричали, понеже са били жертва на вътрешния си страх, и всичко това се дължи единствено на собствените им недостатъци. Имало и такива като поета ал-Аша, които въпреки че приемали всички положения на вярата, не могли да се откажат от предишните си навици и смятали, че им е необходимо време, докато отвикнат, и ако тези хора са се поминали, без да приемат вярата, това положение може да бъде обяснено единствено с аргумента, че тяхната съдба и участ е била предопределена. Но в никакъв случай не може да става и дума за наличие на недостатъци в това отношение у Божия Пратеник.

[1] Има се предвид хадисът, в който Пророка казва: “Който прилага на практика своето знание, Аллах го учи и на знанието, което е неизвестно за него.”, Ebu Nuaym, Hilye, 10/15.
[2] Aliyyü’l-Kari, el-Esraru’l-Merfua, s. 286.
[3] Има се предвид родът на пророка Мухаммед. – Б. пр.
[4] Müslim, Fezailü’s-Sahabe, 61.

Tweet

Whatsapp