Хуманизъм и любов към човека

Любовта е една от най-обсъжданите ценности в съвремието ни, от която най-много се нуждаем. Всъщност любовта е неувяхващата роза в градината на нашата вяра и във вътрешния ни свят. Преди всичко Всевишния е изградил вселената като дантела върху основите на любовта, която е най-вълшебната мелодия, лееща се от същността на битието. Най-здравата спойка между хората, които изграждат семейството, обществото и народа, е любовта. Любовта на родителите към детето се проявява под формата на състрадание, а от страна на детето към родителите – под формата на уважение. А универсалната любов се проявява под формата на взаимопомощ и подпомагане на всяко нещо във вселената.

Любовта е доминиращият елемент в духа на битието. Като част от вселенския хор всяко творение сякаш на собствения си език и стил изпълнява в любовна хармония вълшебната мелодия, която черпи от Всевишния. Тази взаимна любов между хората и другите творения и между всяка отделна твар във вселената се осъществява независимо от волята. Защото над съществата, лишени от воля, напълно властва Божията воля и Неговото желание. Затова хората търсят пътищата за усъвършенстване и проявяване на любовта, заложена в същността им, като участват по своя воля в любовната симфония на природата. Следователно всеки човек, от една страна, трябва да демонстрира истинско желание за подпомагане и взаимопомощ, а от друга, непременно да съхрани универсалната хармония, вложена в духа на битието с оглед на природните и човешките закони, без да позволява да се злоупотребява с любовта в човешката душа и като преодолява себе си.

Истинското значение на любовта и човечността

Хуманизмът, за който днес толкова се говори, без да се вниква в смисъла му, всъщност е израз на разбиране за любов и човечност, удобно за експлоатиране и тълкуване в зависимост от целта. Днес, особено някои кръгове, се опитват да внушат на обикновените хора, които не притежават необходимите знания за исляма, субективно и неадекватно разбиране за хуманизъм, и се стараят да пробудят у тях съмнения относно вярата, като размътват съзнанието им. Да, много е трудно да се обясни с хуманизма странното поведението на някои хора. От една страна, те се обявяват в защита и пледират за милост и състрадание към онези, които участват в терористични и анархистични действия, посягат на единството и целостта на страната и дори целят да разделят държавата, и само рушат, като се обявяват против наличието и съществуването на тази страна и този народ. От друга страна, те следят като тихи свидетели деянията на същите тези лица, които убиват невинни хора и вършат най-страшните злодеяния.

От гледна точка на мисията, с която е натоварен, нито един вярващ не може да си позволи да преиначава и преувеличава нещата и да ги представя такива, каквито в действителност не са. От тази гледна точка Пратеника на Аллах – олицетворение на правия път и на съзвучието на Корана – и достопочтените му сподвижници, които като общност в най-съвършена степен са отразили истината, донесена от него, са били въплъщение на умереността и уравновесеността в любовта. Може да поясним темата с няколко примера от Епохата на щастието.

От гледна точка на историческото си положение и мисията, с която е бил натоварен, смятам, че случаят с Абдуллах ибн Хузафе, Аллах да е доволен от него, който бил изпратен със специална задача във Византия от страна на халифа Юмер, Аллах да е доволен от него, е уместен пример. Абдуллах ибн Хузафе бил разкрит и заловен от противника при изпълнение на мисията си. Врагът го подложил на нечовешки изтезания. Дори според някои достоверни исторически сведения и книгите с житията на Пророка, главата на този достопочтен сподвижник била потапяна във вряща вода и въпреки жестоките мъчения не успели да го накарат да изпълни волята им. В това време свещеникът, който наблюдавал от манастира на какви изтезания подлагат Абдуллах ибн Хузафет’ус-Сехми, останал възхитен от храбростта му, отишъл при този достопочтен сподвижник и му отправил следното предложение:

– Чедо, възхитен съм от смелостта ти. Сега ще ти дам три минути време. По най-голяма вероятност след няколко минути ще те убият. Ако оцениш тази възможност, ще бъдеш удостоен с щастие както в този, така и в отвъдния свят. Защото в тези три минути ще се опитам да ти проповядвам християнската религия, след което няма да изпиташ съжаление, дори и да умреш, защото ще се възнесеш при Месията, мир нему.

По лицето на Абдуллах ибн Хузафет’ус-Сехми се появила усмивка и той рекъл на свещеника:

– Отче, досега никой не ме изслуша. Искам да знаете, че много съм ви задължен затова, че ми дадохте на разположение три минути. Защото ако в рамките на тези минути успея да ви запозная с праведната религия и да ви покажа пътя към спасението, няма да съжалявам, дори и да умра.^[1]

Да, този случай е много важен, защото ни помага да разберем как ислямът учи вярващите и в най-критичните моменти да мислят доброто на другите, дори и да са изправени пред смъртта. Освен това тази случка ни показва колко безбрежна е атмосферата на любов и обич, създавана от исляма.

Един от сподвижниците разказва следното.

„Заедно с халифа Юмер, Аллах да е доволен от него, минавахме край някаква обител. Отпред стоеше възрастен и прегърбен духовник с дълга брада и побелели коси. Когато го видя, халифът се разтрепери, изпита жал и започна да плаче. Попитах го: „Защо плачеш, Повелителю на вярващите?” А той отвърна: „Станал е на седемдесет или осемдесет години, ала все още не е успял да се качи на кораба, управляван от Пророка Мухаммед, който плава към брега на спасението.” Ето това е универсалната любов на исляма.

Впрочем по онова време мнозина хора провокирали другите и правели всичко, за да пресекат пътя на исляма. Но халифите на Пратеника на Аллах олицетворявали любовта, наследена от него, и благодарение на нея били в състояние да заплачат от обич, състрадателност и милосърдие, дори и към най-големия си враг.

Могат да се посочат още стотици примери по темата. Смятам, че е ясно за всички, че концепцията, поведението и постъпките на Гордостта на човечеството в това отношение също не са били по-назад от тези на учениците му. Защото той бил най-превъзходният лидер, бил пътеводител във всичко и милост за световете.

Дори е имало такова поколение от блажени личности, събудени за любовта в духа на исляма, дошли след Сподвижниците, които ние наричаме техни следовници, а последователите им – техни ученици. По тяхно време, ако някой от тях настъпвал насекомо, незабавно отивал при халифа и питал какво наказание му се полага. Освен това по сияещите фасади на нашите джамии и минарета, може да видим  и гнезда за птици. Това е пример за друго измерение на дълбоката любов на предците ни. Да, славната ни история е изпълнена с такива впечатляващи и внушителни примери за хуманност, свързани с опазването на животните наравно с хората, че е невъзможно на друго място да се открият подобни примери.

В рамките на универсалните принципи на исляма идеята и разбирането за любовта са напълно умерени. Угнетителите и деспотите са лишени от подобна любов. Защото, от една страна, любовта и състраданието към угнетителя го прави още по-агресивен, а от друга страна, го насърчава да угнетява и другите. По тази причина към подобни хора, застрашаващи универсалната любов, не се проявява милост. Защото милостта към угнетителя е истинско безмилостно отношение спрямо угнетения. Или съгласно повелята на Пратеника на Аллах: „Помогни на ближния си, независимо дали е угнетител или угнетен. Помощта към угнетителя е да го накараш да се откаже от коварството”^[2]. И към угнетителя може да се прояви милост, като му се помогне да се откаже от коварството си.

[1] İbn-i Hacer, el-İsabe, 2.296-297; İbn-i Esir, Üsdü’l-Gabe, 3.212.
[2] Buhari, Mezalim, 4; İkrah, 7; Tirmizi, Fiten, 68.

Tweet

Whatsapp